Банкови операции

автор: Инна Лъчезарова Лунчева
специалност: Финанси

Като предприятия, осъществяващи парично, платежно, кредитно и капиталово посредничество между своите клиенти, банките извършват многообразни операции и следователно предлагат многообразни услуги на обществото.
Операциите, които банките осъществяват, могат да бъдат класифицирани по различни признаци. От позициите на банковия баланс операциите се разграничават на два вида: активни и пасивни. Пасивните операции изразяват формирането на собствения и мобилизирането на чуждия капитал от банките. За разлика от тях активните операции показват направлението на пасивите, т.е. начините и формите на използване на банковия капитал с цел формиране на доходи.
Заедно с тези основни операции, банките извършват и други операции за задоволяване на клиентите си, като даване на консултации, информация и др., които са комисионни операции.

Активните операции на търговските банки са операции по разпределението на собствените, привлечените и заемните парични средства с цел поддържане ликвидността на банката. Наричат се активни защото чрез тях търговските банки активно участват в икономическите процеси. Чрез активните операции банките осигуряват по-голяма част от доходите си, които основно се формират от разликата (маржа), на лихвените проценти по разрешените кредити и лихвените проценти, които банките плащат по депозитите. В развитите страни тази разлика е от 1 до 3% и за защита от конюнктурни колебания достига до 5%. В Българската банкова практика тази разлика е от около 9 до 15%, което може да се определи като некоректно към вложителите и кредитоискателите.
Към активните банкови операции се отнасят:

Краткосрочните и дългосрочните бизнескредити на фирми (корпоративни учреждения) от различните отрасли на икономиката;
Потребителското кредитиране на населението;
Инвестициите в ценни книжа;
Кредитите на бюджета;
Лизинговите операции;
Заемите предоставяни на други банки;
Депозитите в други банки;
Форфетингът и др.

При осъществяване на активните операции търговските банки се стремят от една страна да повишават своята рентабилност, а от друга страна да осигурят ликвидността. Затова основен подход тук е всяка банка да има възможност да посреща ежедневно задълженията си към клиентите и всички кредитори (да осигури текущата си ликвидност). За тази цел тя формира определена касова наличност и приравнените към нея средства: минималните задължителни резерви на търговските банки в централната банка, депозити в други банки и в централната банка, чекове и други платежни документи на инкасо.
Касовата наличност е най-ликвидният актив на банките, който приема формата на налични пари – банкноти и монети, намиращи се в банковите трезори. С нея банките посрещат текущо задълженията към клиентите си. За да може да изпълни своята роля тя трябва да бъде в оптимален, минимално възможен размер. Тъй като парите в касите на банките не носят доход, увеличаването на касовата наличност води до намаляване на доходността им. Затова тя трябва да е в такъв размер, че от една страна, да осигурява ликвидността на банките,а от друга, да не намалява доходността им.

Образуването на минимални задължителни резерви в централната банка е съществен фактор за осигуряване на ликвидността на банките. Размерът им се определя от централната банка, изхождайки главно от икономическата политика на държавата и от насоките на развитие на заемните операции на банките. При необходимост от разширяване на икономическата активност в страната централните банки намаляват размера на минималните задължителни резерви и увеличават по този начин заемните операции на банките. Обратно, при ограничаване на икономическата активност тези резерви се увеличават.
Всяка банка може да формира депозити в други банки. Тези депозити по своята ликвидност са приравнени към касовата наличност средства. С тях банките си подобряват ликвидността. Близки до тяхната ликвидност са и чековете и другите платежни документи на инкасо, т.е. платежните документи, изпратени за събиране на вземания на банките.

По икономическото си съдържание активните операции могат да се обособят на четири основни групи:

Свободни резервни средства. Към тях се включват касовите наличности в банките, остатъците по кореспондентските сметки в централната банка или други банкови институции. Тези активи са най-ликвидните активи на банките, но са най-недоходоносни или имат ниска доходност.

Предоставени кредити на физически и юридически лица, на други банки или депозирани средства в други банки. При такива опреции банките получават определени доходи във вид на лихва, според договореностите на сключената сделка.

Инвестиции в ценни книжа и в други финансови активи (благородни метали, чуждестранна валута) или дялово участие в стопанска дейност. Инвестирайки парични средства в различни ценни книжа и други финансови активи, търговските банки преследват различни цели. Купувайки ценни книжа с висока степен на надежност, валута или злато, банките увеличават резервите си. Осъществявайки портфейлни инвестиции търговските банки разчитат да получат допълнителни приходи под формата на лихви и увеличени курсови стойности.

Материални и нематериални активи на банките (вътрешни инвестиции). Към тях се отнасят цените на банковите сгради, оборудването и другото имущество, необходимо на банките за осъществяването на дейността им. Тези банкови активи не само не носят доходи, но и постоянно са свързани с разходи.

Ценните книжа – акции, облигации и дялови участия, са съществен актив на банките и по значение, и по относителен дял в общия размер на активите. В този актив се включват както краткосрочните ценни книжа с фиксиран и променлив доход – елемент на оборотния портфейл на банките, така и дългосрочните с падеж над една година. Около 25-30% от активите на банките в развитите страни представляват ценни книжа. У нас относителният му дял в общия размер на активите е още незначителен. Ценните книжа са най-ликвидният след касовата наличност актив при наличие на следните две предпоставки: първо, вторичен паричен пазар и второ, качествени ценни книжа. В тях банките авансират капитал, нормата на възвръщаемост на който е обикновено висока. Наред с това чрез тях и главно чрез ценните книжа, включени във вторичния резерв на банките, се подобрява ликвидността им. Те, за разлика от другите активи, могат по всяко време да се продават на паричния пазар и по този начин да се осигуряват необходимите ликвидни средства. Това се извършва, без да се увеличават пасивите и активите на банката, а само чрез промяна в структурата на активите им. По този начин се увеличават паричните средства и се намаляват ценните книжа.
Същият резултат се получава и при сконтовите, факторинговите операции, както и при форфетирането. При тези три вида операции банките купуват вземания на клиентите си.
Сконтовите операции изразяват сконтиране от предприятията в банките на търговски полици, т.е. покупка от банките на дългови документи – полици, удостоверяващи дълг на едно лице към друго лице. Тези полици, не само са ликвидни, но осигуряват и нормален доход на банките. При нужда от ликвидни средства банките могат да ги ресконтират в централната банка, т.е. да ги продадат преди настъпване на падежа на менителницата по цена, равна на получената сума, намалена с дисконта (лихвата за времето от ресконтирането до падежа и разноските по ресконтирането).
Операциите „Факторинг” приличат на сконтовите операции, но са по-рискови. Чрез тях банките купуват вземания, оформени с чекове, платежни нареждания и други платежни документи. Когато при тези операции не може да се прави регрес, рискът при несъбиране на вземанията се поема от банките.
При форфетирането се закупуват по-големи по размер и за по-дълъг срок вземания. При тези операции регрес въобще не може да се прави, което ги прави силнорискови.
Кредитните операции са най-съществените активни операции на банките. Те заемат и най-голям дял в активите им. Кредитите представляват 40-60% от активите на банките в развитите страни. Кредитите са най-малко ликвидният, най-рисковият актив на банките, защото не могат да се превръщат в пари преди настъпване на падежа им.

По критерия степен на доходност активите на банката могат да се разделят на:
1)    формиращи доход – кредитите и инвестициите;
2)    неформиращи доход- задължителните резерви и материалните активи;

По критерия степен на риск активите се подразделят на рискови групи. По нашата нормативна уредба те са:
1)    Активи с нулево рисково тегло. Към тях се отнасят вземания срещу правителства или централни банки на развити държави, безусловно или изцяло гарантирани от тях.
2)    Активи с рисково тегло 20 на сто. Към тях се отнасят: вземания по пътнически чекове, чекове за инкасиране и други инструменти, които незабавно могат да бъдат събрани; вземания срещу международни институции и др. Активите с рисково тегло 20 на сто се включват в рисковия компонент на балансовите позиции на банката в размер равен на 1/5 от балансовата им стойност.
3)    Активи с рисково тегло 50 на сто. Това са вземания по кредити, които са напълно обезпечени с първа по ред ипотека върху изцяло застрахован и справедливо оценен недвижим имот в жилищна сграда, който е обитаван или ще бъде обитаван или отдаван под наем от кредитополучателя. Активите с рисково тегло 50 на сто се включват в рисковия компонент на баланса на банката с размер, равен на половината от балансовата им стойност.
4)    Активи с рисково тегло 100 на сто. Такива активи са: нетната открита валутна позиция, когато надвишава 2 на сто от собствения капитал на банката и всички други активи, които не са нормативно посочени. Активите с рисково тегло 100 на сто се включват в пълния размер на балансовата си стойност в рисковия компонент на балансовите позиции.

Основните принципни положения, които търговските банки трябва да спазват във връзка с активните си банкови операции, могат да се сведат до следното:
Първо: търговските банки не трябва да кредитират основно един или няколко големи клиенти.
Второ: търговските банки трябва да имат строги критерии и разработени изисквания за контрол на кредитоспособността на клиента заемоискател и кредитополучател.
Трето: политиката на банката трябва да е гъвкава и максимално съобразена с пазарните условия, лихвените равнища и цялостната икономическа обстановка в страната.
Четвърто: банките трябва да диверсифицират състава на активите в портфейла си с цел увеличаване на сигурността, стабилността и печалбата на институцията.

Използвана литература:

• Величко Адамов, Радко Радков -  „Пари и банки”, Велико Търново, 1998г.
• Пенка Стефанова – „Банки и кредитно посредничество”, София, 1999г.
• П. Иванов, М. Врачовска – „Банково дело”, Велико Търново, 2004